Искам танк. Ама не за да газя некадърните или нагли шофьори по улиците. Та аз дори още нямам книжка и за момента им се ядосвам само вербално.

Искам танк вместо детската количка, която бутам от известно време по софийските улици. За да газя с нея пешеходците, гравитиращи по улиците като свободни електрони и незабелязващи нищо на разстояние по-голямо от една педя от носа им. А понякога и то е голямо.

За скромния ми тримесечен родителски опит (и предвид факта, че съвсем от скоро количко-бутането стана ежедневно занимание заради  климатичните благоприятности) успях да се натъкна на цял куп простотии, на които все още се опитвам да гледам откъм смешната им страна, но твърде скоро подозирам, че вече и това няма да ми се удава.

Дупките, счупените плочки и изкорубени павета ще пропусна лежерно. Там ще приемем по дефолт, че не хорската намеса, а липсата на такава са ги довели до това им състояние и ще ги пишем в графата „ По-зле няма накъде ”. Така поне всеки сам открива начин за справяне с тях, но това е сравнително лесното препятствие, понеже проблема е константа. На третото излизане вече познаваш под коя плочка колко вода се крие, кое паве ще те закачи и кое –не и имаш отработена стратегия за справяне с обществения враг.

Не така обаче стои въпроса с другите участници в пешеходното движение. В рамнките на един ден успях да се натъкна на следните подвидове:

1.       Баба с бастун и чутовни размери ( нейни и на бастуна ). 
 - Отличителен белег : ходи в средата на нищото, а ако решиш да я изпревариш, прави изненадващи маневри. Апропо, същите обекти регистрирах още миналата година, докато активно карах колело, така че сега не останах особено учудена.  Просто се подразних за пореден път.
 - Техника за справяне: изненадващо „Извинете, може ли да се разминем” ( то всъщност по-правилния глагол е „подминем”, ама нейсе) почти в ухото на бабата, от което тя се стряска и отскача в едната страна на тротоара. Номера тук е с вратарски рефлекс да предусетиш посоката и смело да се хвърлиш в другата, барабар с количка, наследство и всичко останало, което си помъкнал.

2.       Дядо с палма ( палмата е от онези - големите и в случая – по-голяма на бой от дядото ). Мъкне я в лудницата на тролейната спирка на 5-те кьошета.  По едно време почнах да подозирам, че е открил как да трансформира хлорофила в електроенергия, понеже изключително се стараеше да я държи на слънце. Както се досещате обаче, всички останали чакащи на спирката също бяха зажаднели за слънце, та стълпотворението беше гарантирано.
 - Отличителен белег: спира рязко и неочаквано, а аз не бях планирала да запозная сина си на тази крехка възраст с екзотичната флора, отглеждана по нашите земи. Ама то като дойде, не пита:)
 - Техника за справяне: опит да го натоваря на количката с все палмата. Не ми се получи, но пък успях да го избутам още повече на слънце. Поне не беше недоволен. За другите чакащи – не гарантирам.

3.       Граждани, спрели да си говорят на най-тясното място на улицата. Обикновено се случва около всевъзможни рекламни скелета, където половината тротоар е запречен, срещат се и около спрели на тротоара коли ( не че и на колите им е там мястото ).
 - Отличителен белег: внезапна глухота и слепота – нито виждат дали някой иска да ги заобиколи, нито пък го чуват. 
 - Техника за справяне: директно газене. Обикновено не се стига дотам, понеже компенсират избирателната слепота и глухота с изключителна чувствителност и скачат моментално. За най-добър ефект опита за прегазване е придружен от    „ Ауууу, извинете много, просто не успях да мина”, което в някои случаи насажда у тях известно чувство за вина. Така се постига двоен ефект – хем сгазени, хем виновни.

Сигурно има още много подвидове и подозирам, че този ми опис ще бъде продължен ( все пак идва лято).

Освен ако не си купя танк!

всъщност още не сте проходили,тортите от цвъкащите домни и бездомни псета,върви си пусни детето сред природата/сиреч парка/и се въоръжи с четка и търпение

То да ти кажа... на мен и без количка ми е трудно придвижването даже около блока само. А дори не живея в София. :о)))
Погледни го от добрата страна! Цялото това преживяване те прави опасен противник в едно евентуално офроуд състезание в бъдеще. :о)))

Тортите от псетата едвам ги избягвам с количката, а като проходи дребния, не ми се мисли. А и, както ме предупреди един лекар, ако малкия мине покрай боклук и не го налапа, да го заведа на очен лекар, положението ще е "леле-мале"

Офроуда май вече е онроуд:))). А това за добрата страна - така си е, гледам на тях като на вдъхновения:)))

аз май съм от третия вид, ама не са ме газили досега... защото не съм ти попадала на пътя :РР

приятно газене! :))

че би намерила място в евентуално продължение на поста ми ( не изглеждаш като да си от тях, как' Сийке:))). Но все пак, приятно пазене ( ако се наложи )! :Р