Рядко ходеше там. Въпреки, че и двамата бяха там, тя не обичаше да ходи при тях физически, не смяташе, че те действително са там. По й се щеше да вярва, че те са около нея където и да ходи, каквото и да прави. Но на годишнините ходеше неизменно, това беше едно от малкото неща, които считаше за задължителни.
След една седмица беше годишнина и тя отиде да почисти, да оправи - около гроба имаше толкова много диворасляци, че и малкото закрепили се цвтя се губеха. А и самият гроб беше нисък, някак с всяка изминала година все повече хлътваше, както се опитваше и тя да обере емоциите си от тогава.
Беше започнала да реже храстите, когато видя онези - редовните, които си предлагат гробищарските услуги на всеки, дошъл да остави цветя, да запали свещ или просто да помълчи.
- Можи да го изчистим, хубаво ще стане - започнаха двете циганки.

А тя инстинктивно тръгна към колата, сякаш искаше да се скрие там. Не беше свикнала да бяга обаче и затова стоеше отстрани и си намираше занимавки. Наивно смяташе, че двете жени ще я оставят на мира.

- Благодаря - каза тя - не се интересувам.

- Ще видиш, момиче, хубаво ще го оправим, а и не е скъпо - продължиха те.

Очевидно беше, че няма да я оставят току-тъй. А тя се беше уморила да води този разговор всяка година, с все едни и същи хора на гробищата. Дали защото ходеше все преди Задушница - незнаеше, но я нападаха като лешояди.

- Благодаря - каза отново, с по-остър тон и без каквото и да е продължение.

- Няма да съжаляваш, ще го направим добре, за Черешова Задушница ще е готов - говореха и простъпваха към нея .

А тя вече не искаше дори и да ги гледа, камо ли да отговаря.

- Вижте, водим с вас този разговор всяка година. Не желая да правите нищо на гроба. Благодаря! - резкия тон и пронизващия поглед като че ли свършиха работа. Двете циганки се повъртяха и аха да промълвят нещо за последно, но тръгнаха по алеята.

Ужасно мразеше да се разправя с тези хора. Първите години беше плаха, сякаш сама не знаеше къде се намира и как да подрежда мислите си там. Тогава беше и любезна с гробищните служители - поне ги слушаше. Напоследък обаче се улавяше по-остра с хората, по - нетърпелива. Редуцираше дори приятелства в познанства. 
Потъна отново в мисли, докато режеше клоните. Разказваше им какво се случва с нея, надяваше се да я чуват.

- Извинявайте, че ви прекъсвам, но мисля, че и преди съм ви казвал, мога да оправя гроба, да го стегна.
Обърна се - на алеята стоеше циганин и се готвеше да продължи да я убеждава.

Дойде и в повече, отказа да бъде любезна. 
- Да, прав сте, казвали сте ми го, казвате ми го всяка година. Аз също ви го казвам всяка година, ще ви го кажа и сега - не желая от вас да правите каквото и да е тук, ясно ли е?
- Ама...
- Не искам нищо!
Стори й се, че човека се сконфузи - като че ли беше възможно...Тези хора бяха превърнали човешката мъка в житейски бизнес и нищо не можеше да ги сконфузи...
На прибиране й се стори, че вече е обръгнала, че мислите й там не тръгват с нея. Явно й се искаше да вярва, че е станала по-силна.
Всуе....може би просто трябваше да го напише.